Една мъдрост гласи: "Заблудата е първа сред всички утехи!". Все повече разбирам смисъла, който се крие в нея. Лъжем себе си и околните за да прикрием страховете си вместо да се борим с тях. Като малки деца играещи на криеница затваряйки очи с ръце вече ни няма.
Вчера се разделих с поредното момче в моя живот. Е, сега като казвам поредното май не оставям много правилно впечатление, защото той ми беше първия. Скъса ме с репликата: " Не си виновна ти, аз не знам какво искам.". На това аз му викам "пясък в очите". Всичко си беше наред и изведнъж- бам не знае какво иска.
Аз съм сигурна, че има причина за това да скъсаме, знам че я вижда в мен, но също така знам, че няма да ми я каже. До преди няколко дни си мислех, че искам да я разбера, но не е така. Сега знам, че ако ми я каже само ще ми стане гадно. Сега отричам пред себе си, че съм сгрешила, отричам, че ме е наранил. А ако ми каже какво е станало няма да мога да защитя себе си, няма да мога да се оправдая. Страховете ми няма да ме преследват, те ще са срещу мен, а не знам дали имам сили да ги преборя. За това нека отричаме. Нека всеки път когато сърцето ми трепне да разкрие истината той да отрече, че е искал само секс, да отрече, че е нямало нищо, така ще успея да бъда цяла.
Знам че е лошо това, но нужно ли е да знам, след като всичко вече е минало? Не е ли по- добре да си кажем " каквото било, било" и да продължим нататък? Защо трябва да се нараним с оправданието, че е трябвало да знаем истината? Аз казвам: Нека се заблуждавам, нека отричам пред себе си, ако това ще ми донесе нещо повече от реалността. А то ще ми донесе...да...спокойствие!

Смело напред, живота е пред теб. Явно не сте били един за друг...
Лошото е че първата любов не се забравя лесно. Ще се справиш :)